Утешителна награда

Знаех си, просто си знаех! Винаги в живота ми е било така... щом нещо е прекалено хубаво, то просто не е за мен... И сега не грешах... Ти беше прекалено страхотен, за да си мой... всъщност се оказа нейн... съпруг! И това трябваше да ми се случи, съдбата нямаше как да ме пропусне... Мислех си, че този човек си заслужава...Само така съм си мислила! Всичко красиво в мен се срути след онази фраза "Аз съм женен човек"...мисля, че земята се отвори под краката ми и всичко пропадна-илюзии, мечти, надежди, стремежи...всичко... Защо ме допусна в живота си изобщо? Защо не ме спря? Станалото-станало, но защо се опитваш да ме направиш част от своето ежедневие? На теб ще ти е добре, а на мен? Питаш ли се какво ще ми е на мен, знаейки, че след като ме изпратиш се връщаш при нея? Сутринта пак ще си до нея, както и на следващата вечер и на следващата сутрин... а аз? Някъде там, в свободните 2 часа...Не, не съм родена за такъв живот! ОБИЧАМ ДА СЪМ ПЪРВА! ЕДИНСТВЕНА! Ще те превърна в един много красив миг... който няма да позволя да се повтори...