Не знам защо така се получава...само мъката ми по някой и нещо се превръща в муза. Не че не се радвам и на малките неща, но защо не мога да пиша за тях...Може би трябва да пиша за големите си радости в живота...мммм нека помисля малко... Мисля, че няма нищо толкова грандиозно в моя живот, което да заслужава да бъде описано точно тук и затова предизвиквам съдбата, за да ми изпрати толкова много щастие и любов, че да се чудя какво да правя и дали няма да полудея от кеф. Някой някога си е казал, че щастието е единственото нещо, което можеш да дадеш без да притежаваш: дано успявам някак си да карам хората около мен да се усмихват, да са весели, да обичат живота и малките неща в него... а аз, аз си чакам съдбата да ми изпрати Голямото щастие, това, което никога съм нямала, за да мога да го усетя, изживея и раздам на тези, които обичам и да ми завидят тези, които ме мразят! Предизвиквам я тая моя съдба, която на моменти е толкова жестока... А изобщо дали ще осъзная, че не съдбата носи щастието, а нашата вътрешна нагласа! Не е нужно да тича след нас най-страхотния мъж, когато си имаме едно вярно приятелче, което ни помага в трудни моменти! Не е нужно да имаме коляма компания, за да ни е весело, когато си прекарваме добре с малкото, но истински приятели, които ни обичат! Не е нужно да учим в най-големия университет, защото хората го очакват от нас, когато лично симпатизираме малко колежче, където ще ни е добре! Не е нужно да имаме много пари, при положение, че имаме достатъчно да покриваме разходите и нуждите си, дори и да се забавляваме навън отвреме-навреме, защо ни е от пари да правим бали? Има само едно нещо, с което няма да се задоволя с малки или нормални количества-любовта! Искам да обичам силно и да съм обичана, завинаги, до болка, каквото и да става... Може би съдбата ще приеме предизвикателството ми... Чакам да ми се обади, за да ми каже кога да си взема любовта и в чие сърце ще я достави! |
